Легендарният жанров автор Робърт МакКамън се завръща към писателските си корени с „Границата“
Бестселърът „Границата“ (ИК „Deja Book“) е триумфалното завръщане на легендарния Робърт МакКамън към това, което умее най-добре – да комбинира богатото си въображение с дързък и безкомпромисен стил, запознавайки ни с герои, към които не можем да останем безразлични.
В „Границата“ светът се е променил. Доскоро изпълнена с живот, Земята вече не е дом на хората – бледата синя точица е превърната в жестока арена на враждуващи извънземни цивилизации. Не само те обаче са заплаха за шепата незасегнати от апокалипсиса оцелели – един от бастионите на човечеството, комплексът „Пантър Ридж“, е в опасност и заради самите земляни, голяма част от които са загубили човешкото у себе си. Една от последните надежди е Итън Гейнс – момче, страдащо от амнезия, което по неведоми причини е надарено с непонятни, но изключително могъщи способности. Именно той ще се окаже ключовата фигура в сблъсъка, който ще реши съдбата на планетата…
Робърт МакКамън е роден на 17-ти юли 1952 г. в град Бирмингам, щата Алабама. Тихо и затворено дете на разведени родители, той е отгледан от баба си и дядо си, като отрано превръща литературата в ескапизъм – бягството от реалността чрез книгите не само го калява срещу самотата, но и го подготвя за писателското му бъдеще. През 1974 г. завършва журналистика и скоро след това започва работа като копирайтър. След няколко неуспешни опита да продаде свои разкази на различни печатни издания в крайна сметка написва романа „Baal“ и той е приет за публикация – излиза през 1978 г. и макар мащабният библейски конфликт в сюжета му да е голям залък за още младия МакКамън, книгата се оказва приличен дебют. През следващото десетилетие излизат няколко негови творби, които стават хитове, носят му признание и призове, а му спечелват и името на един от водещите американски жанрови автори. Ключов се оказва шедьовърът „Момчешки живот“ (1991), признат за връх в кариерата му и утвърждаващ го не просто като отличник в трилъра, научната фантастика и хоръра, но и като майстор на магическия реализъм. След редица разочарования обаче, причинени от сблъсъка му със суровите правила на издателския бранш и по-конкретно – след острите му разногласия с тогавашния му издател, МакКамън решава да се оттегли от писането. Творческата му пауза продължава цели 10 години и приключва през 2002 г.
„Границата“, отпечатан в САЩ през пролетта на 2015 г., е проект, чрез който МакКамън се завръща към своите корени, предлагайки ни епична история, която комбинира брилянтно въображение, шеметно действие и пълнокръвни герои, които завинаги се запечатват в съзнанието на читателя.
Книгата Границата вземи ТУК
Oткъс от романа „Границата“ на Робърт МакКамън
Границата от Робърт МакКамън
Пронизителна аларма се задейства точно когато Итън се втурна по стъпалата надолу към нивото на гаража. Не разбра, а и не се интересуваше особено дали я е включило бягството му, или задаващото се оръжие. Видя войник, който беше заел позиция в дъното на стълбището. Младежът вдигна автоматичната си карабина и зае стойка за стрелба. Без да забави крачка, Итън го блъсна встрани и войникът се пързулна по пода, а изтръгнатата от ръцете му карабина полетя в обратна посока.
Итън изтича по коридора с металните стълби и се втурна надолу. Алармата продължаваше да вие – пулсиращ звук, който отекваше в стените на нивото на гаража. Видя, че поне входът е бил затворен, но автобусът си стоеше отвън. Когато стигна вратата на гаража, някой му извика и внезапно на пътя му излязоха войници, които го хванаха и се опитаха да го съборят. Извънземният овладя силата си, понеже не искаше да я развърти и евентуално да убие някого от тях.
– Чакайте! Чакайте! – извика, но те не искаха да го изслушат и преливаха от страх; свалиха го на колене, един от тях опря карабината в главата му и точно тогава Итън усети синята сфера да преминава над тях, ярка като светкавица в главата му и студена като настръхване по гърба му.
Сети се къде е усещал същото и преди. Когато още вътре в момчето се криеше под пикапа на паркинга на гимназията. Там, където сферата за кратко бе заляла земята с лъчи, породени от най-тъмните дебри на горгонските умове, и след това камионът и другите изоставени превозни средства на паркинга бяха…
Нещо се удари върху каменната плоча, която запечатваше Бялото имение. Тътнещо ехо изпълни гаража. Всички звуци секнаха. Войниците, които държаха Итън, го пуснаха стреснато и се втренчиха във входа.
Итън се изправи. Нещо масивно отново се блъсна в каменната стена. Алармата се включи като писък на луд. Итън осъзна, че ако горгоните са в състояние да създадат живот в рамките на секунди, за същото време са в състояние да програмират и цел в този живот, а целта на този беше да разбие укреплението на хората.
Трети път тяло се удари в каменната плоча. От нея се вдигна прахоляк. Подът се разтърси и колите подскочиха. В далечния край на гаража нещо изпука и се счупи. Тук и там се задействаха комуникатори, далечни гласове настояваха за подробности. Разтърсването в тази зала бе усетено в цялата планина, на всички нива. За пореден път върху каменната порта се стовари огромната мощ. Чу се изпукване като счупване на дръжка на метла. Разхвърчаха се парчета камък и се хързулнаха по цимента.
– Покажете ми картина! – извика глас от комуникатора. – Какво става?
– Нуждаем се от огнева мощ на Ниво две – обади се Джаксън. Итън се озърна и забеляза, че той е застанал точно зад гърба му с комуникатор и пистолет в ръце. – Код Червено на Ниво две. Прати ни пушкала, Ръсти!
Итън бе връхлетян от нов образ в мислите си – четирите големи кораба, нашарени с петна, набираха скорост.
– Горгонските кораби атакуват – каза на Джаксън, който предаде иформацията, получи нечленоразделен отговор и се обърна към момчето. – На радара няма нищо!
– Отворете очичките горе! Пригответе оръдията! – раздаваше команди по комуникатора си Деримън – те с Уинслет току-що бяха слезли по стълбите. Точно зад тях се движеха шестима униформени войници с шлемове и автомати. Те се разгърнаха във формация ветрило. Прицелиха се във входа, който понесе още няколко удара и накрая плочата се разпадна на назъбени парчета, а подът потрепери и изстена като човек, който сънува кошмар.
– Какво е това? – обърна се Деримън към Итън. Очилата му бяха накривени, по лицето му блестеше пот и гласът му бе изтънял от страх. – Знаеш ли какво е?
– Да – отвърна Итън. – Доскоро беше училищен автобус.
При следващия удар останките на напуканата каменна плоча рухнаха навътре. През кълбата прах в гаража пропълзя огромен звяр. Беше почти със същия жълт цвят като Номер 712, само че сега имаше в притурка и шарки в черно и червено. Итън забеляза дълъг няколко фута червен рог от кост да стърчи от триъгълна глава с провиснала челюст, пълна с лъскави, остри като бръсначи зъби. Във всеки от върховете на триъгълника беше втъкнато по едно изпъкнало, пурпурно око. Естественият таран беше покрит с увенчани с черно шипове, някои от които – счупени от блъскането в камъка и с капеща от тях млечнобяла течност. Момчето осъзна, че енергийият лъч е преобразил по този начин желязната клетка, която войниците бяха заварили към предницата на автобуса в Денвър.
Номер 712 вече беше триок звяр, целият покрит с набръчкана плът и стегнати, релефни мускули. Примъкна се в гаража на закривени абаносови нокти, които оставяха резки в бетона. Тялото му беше дълго поне колкото самия автобус – към четиридесет фута плюс още пет за тарана му. И в диаметър беше колкото автобуса, а на хълбока му се виждаха черни квадратни петна, които сигурно представляваха отпечатъци от прозорците.
Войниците и всички присъстващи в гаража зяпаха, вцепенени от ужас, а съществото започна да се надига и двуострата му опашка шибаше насам-натам. Главата и раменете му се удариха в тавана и счупиха някои от стъклените тръби на лампите.
– Огън! – изкрещя Уинслет и с какофония от шум и ослепителни проблясъци шестте автомата и всички други оръжия в помещението започнаха да разкъсват звяра с куршуми.
Съществото се отдръпна и заразмахва нокти във въздуха. От пещероподобната му уста под костения таран се разнесе писък, който се надигна до вой и продължи да покачва честотата, докато не натроши прозорците на минивановете и не накара всички в гаража да изтърват оръжията си и да затиснат ушите си с длани. Няколко от войниците паднаха на колене. Итън също се принуди да прикрие ушите си – звукът беше вцепеняващ, оръжие, способно да пречупи волята на всеки изправен пред въздействието му човек. Когато секна, всички отново грабнаха оръжията и стрелбата продължи, но двама от войниците и трима от агентите бяха паднали на пода и лежаха замаяни.
– Огън! Огън! Огън! – крещеше Уинслет.
Дори на Итън гласът му се струваше приглушен, а ушите му още звънтяха от звуковото оръжие на тварта.
От стотици дупки в плътта на звяра бликаше черна течност. Опашката му замахна и метна единия миниван върху другите два. Изправено с лице към хората, чудовището издаде повторен писък, който отново заби звукови остриета от болка в главите и замая сетивата. Този път Деримън падна на колене и Уинслет се олюля крачка назад, притиснал длани към ушите си. Джаксън се опита да продължи стрелбата, но не успя – пистолетът падна от ръката му и той също рухна. Итън се олюля, затиснал здраво уши и с чувството, че цялото му тяло е обвито от пронизващ пламък. Дори в гърча на това мъчение му хрумна, че ултразвуковите писъци на съществото не просто влияят на ума със силата и честотата си, а въздействат и на участък от човешката нервна система, който отразява болка. Падна на колене и след това се катурна на дясната си страна със сключени челюсти и здраво стиснати клепачи. При все цялата мощ, която владееше, притисна колене към гърдите си и тялото му се разтресе в агония, която го връхлиташе на отровни вълни.